КЪДЕ СМЕ НИЕ?


КЪДЕ СМЕ НИЕ?

Къде сме ние? За Лондонската Олимпиада е ясно – на 63-то място сме в класирането по медали, което е най-слабото ни класиране от 60 години насам. И то не просто на 63-то място, както ни съобщават, а делим 63-68 място с няколко други държави. Едва ли причината е във физиката на българина – виждали сме и къде по-добри класирания, но явно подготовката, организацията и стремежа ни да сме сред най-добрите не са били достатъчни.

Тук ще стане дума обаче за друго, макар и все в тоя ред на мисли – за правната ни система в аспекта на един нейн елемент – съдебното експертизиране.

Но дали изобщо съдебното експертизиране е част от съдебната система? Безспорно, що касае Европейския съюз, отговорът е „да”, тъй като всяка една страна от него е положила грижа надлежно да регламентира тази дейност в контекста на прилаганото законодателство.

У нас също има записи в нормативната ни уредба, касаещи съдебните експерти (т.н. „вещи лица”) и извършваните от тях експертизи – за съжаление твърде фрагментарни и без ясна мисъл за статута, ролята и мястото, и най-вече за приноса на съдебната експертиза за подобряване на съдебния процес, от който иначе се очаква да е стожер на демокрацията и реда, а също и коректив на управляващите.

Свидетели сме през последните години и на нееднократни заявления от ръководещите съдебната власт, че ще се предложи нарочен закон за съдебните експерти, предимно в моменти, когато зачестяват публикации за провали на съдебни дела поради неадекватни експертизи. Само че резултати няма – лошите примери за  слаби съдебни експертизи се множат, а ние май пак чакаме доклад от Брюксел за да се захванем сериозно за работа.

А всъщност какво правят в Брюксел най-ясно пролича на проведения през м. март т.г. симпозиум „Бъдещето на съдебната експертиза в страните от Европейския съюз” (наричан по-долу и само `Симпозиума`), организиран от Европейския институт за експертизи и експерти (със седалище във Франция).

Като начало изключително впечатляващо беше широкото представителство – повече от 170 участници от 18 страни на ЕС, в това число освен преобладаващите експерти, също и значителен брой съдии, прокурори, адвокати, преподаватели по юридически науки и висши чиновници от съдебните администрации, както и  ръководители на върховни съдилища и прокуратури, а и представители на Европейския съд за правата на човека.

Къде сме ние? Въпреки, че както Министерството на правосъдието, така и Висшият съдебен съвет бяха своевременно информирани за организираното мероприятие и неговите цели, представители на българските съдебни институции не участваха, като по собствена инициатива към работата му се присъединиха от българска страна един адвокат и един съдебен експерт (авторът на настоящото). Пълна тишина и по отношение на широко оповестените в последствие резултати от форума – у нас нито специализирани публикации, нито коментари или декларации във връзка с обсъдените проблеми и предначертаните от Симпозиума насоки за действие.

Разбира се възниква основателно въпроса дали тази тематика е от непосредствено и съществено значение, и с пряко отношение към нашето битие. Еднозначният отговор е „да”, тъй като в страните от Европейския съюз, за каквато се възприемаме и ние, са осъзнали, че:
„следвайки основополагащите принципи за свободно движение на хора, стоки и услуги, сега е дошло време и за свободно движение на доказателства”.[1]

В тази връзка съдебната експертиза – като доказателствено средство, бе във фокуса на вниманието и предмет на детайлно обсъждане от участващите в Симпозиума.

Не се спори в страните от ЕС относно характера на съдебната експертиза – че следва да се разглежда като услуга, и „... обстоятелството, че вещото лице изпълнява задачата си само ако е назначено от съд, който определя параметрите й, не създава същностна разлика между тази функция и класическите договорни отношения в областта на доставките на услуги”[2].

Къде сме ние? Нашата нормативна база не въвежда легална дефиниция за съдебната експертиза като интелектуален продукт на човешката дейност. Създава се впечатлението, че съдебна експертиза у нас възниква някак извън обществените отношения, едва ли не в резултат на трудова повинност. Висши представители на прокуратурата дори оспорват икономическата й структура, като че член 50 от Договора за ЕО не касае също и съдебната ни система, и последната се възприема за освободена от задължението „в срок до три години от влизането в сила на Директивата[3], т.е. до 28. Декември 2009 г., страните-членки въвеждат в сила законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими, за да се съобразят с Директивата за услугите”.

Впечатляващо задълбочени разсъждения бяха изложени на Симпозиума и по отношение на същностните характеристики на експертната дейност в съдебната сфера, най-вече в аспекта на приложимите в страните от ЕС правни доктрини. Доколкото в повечето държави е възприета т.н. „континентална” правна система, то експертът се назначава от съдия служебно (ex officio). Съдията преценява неговата компетентност, определя задачите на експертизата и в последствие възнаграждението на експерта. В този случай ролята на експерта рязко се разграничава от тази на свидетеля[4]: докато експерта, боравейки с фактите, ги преценява и на тази база формулира заключение, то от свидетеля се очаква да съобщи имащите отношение събития такива, каквито ги е видял и/или чул, без да ги обсъжда в логична последователност.

При континенталния модел експертът получава права и легитимност от съдията, действайки като негов представител или агент[5], с цел интерпретирането на факти, за които са необходими специални (научни) знания, с каквито съдът не разполага. Съдията е този, който, преценявайки цялостната фактическа обстановка, в това число вземайки под внимание и заключението на съдбната експертиза, следва да осигури справедлив и честен процес, и в крайна сметка да се произнесе по съдебния спор. Логично в така изградената матрица „отношенията между съда и работещия по възлагане от съда експерт обичайно се регулират не от частното, а от публичното право”[6].

За разлика от континенталната, англо-саксонската правна система (приложима от страните на ЕС във Великобритания) разглежда съдебния експрт като особен вид свидетел. Съдията допуска извършването на съдебна експертиза по искане на някоя от страните в съдебния процес, като тежестта за привличането на експерт и цялостното регулиране на отношенията с него, в това число и заплащането на възнаграждение, е предмет на договаряне между експерта и ангажиращата го заинтересована страна в процеса. В този случай, аналогично на положението на привлечените по съдебен спор свидетели, може да се говори за „заключението на моя експерт” или „заключението на твоя експерт”, като експертните заключения се разглеждат в контекста на другите представени от страните доказателства.

Има държави в ЕС (Швеция и Холандия), които, базирайки законодателството си на континетналната правна система, са допуснали и регламентирали в процесуалните си кодекси разглеждането в съдебния процес както на експертизи, възложени от съда, така и на такива, разработени по инициатива на някоя от страните.

Разбира се двете системи имат своите привърженици и противници. Прекалената комерсиализация на съдебния процес може да ограничи достъпа до съда и възможността за решаване на спорове, в това число и от значим обществен интерес, чрез справедлив процес. Или както подчертава Франц Клайн – автор на първия австрийски гражданско-процесуален кодекс (1895 г.), състезателното съдебно производство е като „да водиш война в отсъствието на Червения Кръст”[7]. От друга страна относителността на научните знания, очертани в разработките на британския философ Карл Попер, и в либералните му теоретични постановки, че  „отворените общества не поддържат един-единствен възглед за `истина`, а по-скоро се опитват да установяват закони и институции, които позволяват на хора с различни възгледи да живеят заедно в мир“, в значителна степен изключват възможността интерпретирането на факти чрез назначаването единствено от съда на експертиза да дефинира еднозначно заключение, което е еднакво възприемано от участващите в съдебния процес лица.[8]

Къде сме ние? Българското законодателство е базирано в преобладаващата си част на изходните постулати на континенталната правна система. По отношение на съдебната експертиза:

1. И у нас, както в повечето европейски страни, съдебният експерт се избира от съдията, като за подпомагане на дейността му са изготвени примерни списъци на специалисти в различни области на науката.

За разлика от другите държави, например от Австрия, както при съставянето, така и при утвърждаването на тези списъци, у нас не участват съдебни експерти, доказали своята компетентност и имащи значителен опит в областта на съдебното експертизиране, нито представители на академичните среди. Списъците се изготвят въз основа на подадена молба от лицето, с декларирани чрез приложени документи професионална квалификация и опит, като са безсрочни. Този формален подход е имал за последствие например, че по дело за банкова несъстоятелност е назначен за извършването на експертиза специалист с квалификция аграр-икономист.

Не е предвидено и не се извършва периодична проверка на знанията на включените в съдебните списъци експерти, нито се планират и осъществяват мероприятия за повишаване на тяхната квалификация с цел подобряване на приложимостта на научните им знания в съдебния процес, както и за популяризиране на добрите практики при извършване на съдебни експертизи, въпреки че в Наредба на Висшия съдебен съвет е указано, че експертната дейност включва „професионална подготовка и повишаване на квалификацията на вещите лица”[9].

Така въведената и действаща у нас система за подбор на специалисти при назначаването им за съдбени експерти, крие сериозен риск специализирани факти и обстоятелства да бъдат коментирани и интерпретирани не само неточно и непълно, но и погрешно, с което презумцията съдебния експерт да бъде помощник на съдията при правилното тълкуване на доказателства от научни области, изцяло се компрометира.

2. У нас, за разлика от другите страни от ЕС, прилагащи континенталната правна система, а в резултат и назначаващи специалист за извършване на експертиза служебно, правното регулиране на статута на съдебния експерт в нормативната ни уредба като лице, чиито права, задължения и отговорности произтичат от съдебно назначение за извършване на дейност в полза на обществото, е фрагментарно и непълно.

Буди съжаление факта, че когато в Европа посочват безпристрастността и независимостта на съдебния експерт като основни негови характеристични белези, у нас дори няма приет Етичен кодекс на съдебния експерт.

Макар и да е нормативно предвидено, че държавните органи и учреждения следва да оказват  съдействие на съдебните експерти при изпълнение на възложените им от съда задачи, за времето от приемането на Наредба № 1/2008 г. на ВСС дори не е изпълнено заложеното елемнтарно изискване в същата тази Наредба - на съдебните експерти да бъдат издавани „карта на вещо лице”[10], с която да се легитимират при необходимост пред държавни институции. Ето защо не е учудващо, че при дела със значителен обществен интерес или тежки криминални случаи, дезангажирането на съдебната власт от проблема с надлежното нормативно уреждане на статута на съдебния експерт има за последица масово отказване извършването на съдебни експертизи от специалисти, поради опасения и страх от упражняване на натиск и/или принуда спрямо тях и семействата им.

Забележително задълбочен анализ беше представен на Симпозиума в Брюксел и по отношение на икономическите и финансови аспекти на заплащаното възнаграждение на съдебните експерти за извършени експертизи.[11]

Проследяват се два подхода за оценка на труда на съдбния експерт – от една страна по аналогия с въведени тарифи за високо-квалифицирани специалисти, на които им се налага да изпълняват и други, често неспецифични и значителни по обем задачи (каквито са съдебните експертизи), а от друга страна изхождайки от положението, че съдебната експертиза е част от стойността на съдебния процес, и като такава - респективно и до достъпността до съдебната система. Конфликтуването на тези два подхода се проявява най-вече в страните, прилагащи континенталната съдебна система, при която експертът се назначава от съда и възнаграждението му се определя от съдията. Не се индикира такъв проблем във Великобритания, където отношенията между заинтересованата от експртиза в съдебния спор страна и експерта се уреждат предварително на договорна основа.

Не често, но все пак срещан случай е, когато за решаване на сравнително прости казуси в съдебния процес, се назначава високо квалифициран и/или хоноруван експерт, в резултат на което определяното възнаграждение превишава разумно очакваното, но в този случай последствията едва ли следва да се отнесат за сметка на експерта.

В общия случай трудът на съдебния експерт се преценява и оценява от съда като паушална сума след разглеждане на съдебната експертиза. Странното в тази ситуация е, че ако е необходимо да се извършат ремонтни работи, например ремонт на водопровод, се изисква предварителна процедура за обществена поръчка, с посочване на детайлно ценообразуване, включително постоянни, непредвидени, допълнителни и други разходи, без значение дали ремонтът ще се осъществи в съдебната палата или в друг обществен обект. Докато в съдебния процес не само експерта, но и страните могат да бъдат изправени на един по-късен етап пред катастрофална финансова перспектива в резултат от подценяване/надценяване на размера на възнаграждението и обема и сложността на възложените от съда задачи, предмет на съдебна експертиза.

Прочее основателно възниква въпрос защо трябва да се прилага различен аршин по отношение на водопроводчика (от примера по-горе) и инженера, лекаря или счетоводителя, на които е възложено извършване на обществена услуга, в конкретния случай – на съдебна експертиза.

Най-често привежданият довод е отново свързан с достъпността за обществото до съдебен процес. Само че всеизвестно е, че „безплатен обяд няма”, и ако едно общество поставя като приоритет нисък разход за съдебно решаване на спорове, то справедливо е цялото общество да заплати действително по-високата цена за това (или разликата в стойността до възприемания като поносим предел), а не да пренася финансовата тежест за постигането на обществената цел върху отделни участващи лица в съдебния процес – на съдебните експерти.

Ето защо се предлага преди назначаването на съдебна експертиза да се обсъждат нейните параметри, включително обем, сложност, срочност и възнаграждение, между съда и експерта, а също при участието и на страните, с оглед постигането на приемливо решение, спомагащо за провеждането на бърз, справедлив и удовлетворителен в отделните му елементи съдебен процес.

Решение на проблема с подмяната на дебитора, или прилагнето на т.н. кръстосано субсидиране, целящи постигането на обществено поносима цена за съдебната експертиза като част от достъпа до правосъдие, би могло да се търси по аналогия с въведени системи в здравеопазването, например френската, където пациентът има избор по разходна скала между нормални здравни грижи и такива, предлагани от частния сектор.

Не следва да се игнорира и обстоятелството, че в някои случаи на съдебни дела, макар интересът за страните да е малък, то установяването на обективната истина, включително и чрез назначаване на съдебна експертиза, чиято стойност значително превишава интереса на страните, може да е от съществено значение за обществените отношения. В такива ситуации е целесъобразно да се прецени възможността от овластяването на съда да отнесе част от съдебните разходи за сметка не на страните, а на бюджета на съдебната власт.

Обект на преценка е варианта за ползване на смесена система при възлагането на експертизи в съдебния процес, чрез нормативно регламентиране като особено доказателство на ролята и мястото на такава експертиза с отношение към обсъжданата проблематика, която е извършена по възлагане и за сметка на някоя от страните (известна у нас като „частна експертиза”). Такъв подход също би снижил разходите за осъществяване на съдебния процес, както и риска за коя да е от участващите страни да заплати прекомерни разноски, в случай, че съдебното решение не е в нейна полза – включително и разходите за експертно възнаграждение за съдебни експертизи, допуснати от съда по искане на друга от страните по съдебния спор.

Във всички случаи обаче следва при присъждане на възнаграждения, различни от декларираните от експерта за изпълнението на експертни дейности, свързани с възложена му съдебна експертиза, съдът подробно да се мотивира, тъй щото да не се прегражда за съдебния експерт възможността от последващо съдебно оспорване. И отново се цитира случая „Пенярроха”, според който е преценено във връзка с оплакване на съдебен експерт, че „... всяко решение трябва да подлежи на обжалване по съдебен ред, така че да е възможно да се провери дали е законосъобразно от гледна точка на правото на Съюза. За да бъде съдебният контрол ефикасен, е необходимо заинтересованото лице да може да се запознае с мотивите за взетото по отношение на него решение, което да му позволи да се защити при възможно най-добрите условия и да прецени, ползвайки в пълна степен релевантната обстановка, дали има смисъл да обжалва по съдебен ред.”[12]

Къде сме ние? У нас, както стана дума и по-преди, в законодателството ни са залегнали основните положения от континенталната правна система, и в тази връзка съдебният експерт се назначава от съда и в последствие възнаграждението му се определя от съдията. Изискването обаче в този случай, при който на съдебния експерт се гледа като на лице, помощник на съдията при научното интерпретиране на факти, и на което е възложена обществена услуга в контекста на обществените отношения в сферата на правосъдието – неговите права, в т.ч. и на възнаграждение, да бъдат детайлно описани от публичното право, е изпълнено повече от формално.

С приетата от Висшия съдебен съвет Наредба № 1/2008 г. освен това е въведена фиксирана сума като база за изчисление на възнаграждения на съдбни експерти – 5,00 лв. за действително отработен час, без да е предвиден ред за нейното индексиране, като че за управляващите съдебната власт икономическият принцип за стойността на парите във времете и тяхното обезценяване в резултат на инфлационните процеси, не е в сила.

Нереалистично е в тази ситуация, при която трудът на съдебния експерт е оценен и остойностен в рамките на часовата ставка на строителен работник, например на водопроводчик, да се очаква от него високо научно професионално ниво на компетентност и качествен продукт в услуга на съдебния процес.

В допълнение не е въведен и никакъв ред за изплащане на присъдени възнаграждения на съдебни експерти, с което финансовият интерес, в това число и за вече извършени разходи по обследване на обекти, за експерта е от вида „ще имаш да вземаш”.

В обобщение на множеството обсъждания и работни срещи на Симпозиума в Брюксел се стигна до консенсусни решения относно ролята, мястото и мисията на съдебния експерт в съдопроизводството на страните от ЕС, в това число и за създаване на европейски регистър за съдебни експерти, включващ и юридически лица, както и да бъде разработена европейска система за възлагане на съдебни експертизи – по подобие, например, на процедурите, предвидени в системи за международни разплащания[13].

Постигнатото на Симпозиума в резултат на диалогичното излагане на проблематиката и всеобщото желание на база на достиженията на отделните страни от ЕС да бъдат създадени общоприемливи подходи в съдебното експертизиране, логично има за следствие по-нататъшно развитие на проекта, осъществяван от Европейския институт за експертизи и експерти, с подкрепата на Европейската комисия по правосъдие[14].

Къде сме ние? Образно казано, ако трябва да сме честни, усещането е, че докато другите професионални общности, макар и трудно, вървят напред в желанието си да подобрят условията в нашия „европейски дом” и да укрепят демократичните принципи на обществени отношения, ние тъпчем на едно място и се ослушваме в очакване някой „да ни оправи”, а тия, на които сме поверили грижата за просперитета на обществените дела – в частност управляващите съдебната власт, така упорито отбягват проблематиката, свързана със съдебното експертизиране, че напомнят ситуацията, изразена в сентенция на Конфуций: „Когато мъдрецът сочи звездите, глупакът гледа в пръста му ...”

______________________

инж. ик. Любомир П. Герджиков,

Сдружение „СЕФИТА”,

м. Август 2012 г., гр. София



[1] изказване пред Синпозиума на г-н Венсан Виню – първи вице-президент на Върховния съд на Нантер/Франция, професор към Университета на Версай,

[2]  случаят „Пенярроха” (Peňarroja case) – решение на Европейския съд за правата на човека по съединени дела С-372/09 и С-373/09,

[3] Директива 2006/123/ЕО на Европейския парламент, публикувана в Официален вестник на ЕС – OJ L 376, стр. 36/27.12.2006 г.,

[4] изказване пред Синпозиума на г-жа Ирмгард Грис – (б.) Президент на Върховния съд на Австрия,

[5] изказване пред Синпозиума на г-н Венсан Виню – първи вице-президент на Върховния съд на Нантер/Франция, професор към Университета на Версай,

[6] изказване пред Синпозиума на г-жа Ирмгард Грис – (б.) Президент на Върховния съд на Австрия,

[7] изказване пред Синпозиума на г-жа Ирмгард Грис – (б.) Президент на Върховния съд на Австрия,

[8] изказване пред Синпозиума на г-н Бощян Зупанчич – словенски съдия към Европейския съд за правата на човека,

[9] чл. 3 т. 4 от Наредба № 1/2008 г. на ВСС,

[10]  чл. 12 ал. 1 от Наредба № 1/2008 г. на ВСС,

[11] изказване пред Симпозиума на г-н Даниел Шабанол – френски почетен държавен съветник,

[12] случаят „Пенярроха” (Peňarroja case) – решение на Европейския съд за правата на човека по съединени дела С-372/09 и С-373/09,

[13] изказване пред Симпозиума на г-н Ален Нюи – президент на апелативния съд на Версай, Франция,

[14] резюме на г-н Жан-Реймон Люмер – президент на Европейския институт за експертизи и експерти,